Списание за психология на изкуството
En
Начало
Несъзнателността на избора или влиянието на безгласния образ
Какво са емоциите?
ИДЕЕН ПРОЕКТ: ВТОРИ ФОРУМ МАЛКИ ГРАФИЧНИ ФОРМИ – СОФИЯ 2013 - ст. преподавател Валери Василев
THE IDEAS OF HANS PRINZHORN IN "ARTISTRY OF HE MENTALLY ILL"
Visual Facts Interpretation in Art Therapy Practice
Въвеждане на обучението по рисуване и неговото развитие до началото на XX век. - ст. преподавател Валери Василев
Размисли върху симетрията и повторението в художествения процес в арт-студиото - ст.преподавател Валери Василев
Рефлексията и нейната операционализация в изкуството
Институцията на неоавангарда, краят на изкуството и новите постпсихологически реторики
Психологически подходи в изкуствознанието
Редакционна колегия
Контакти

Психологически подходи в изкуствознанието

Петър Цанев

стр. 9 от 13  
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13

4. Дисциплинарни параметри на психологията на изкуството

Много изследователи слагат знак на равенство между психологическата естетика и психологията на изкуството. Така например във въведението на своята книга “Психология на художественото възприятие” датският психолог Бьорн Функ пише, че: “психологическата естетика, наричана още психология на изкуството, представлява академична дисциплина, която има за цел да изследва изкуството и неговото влияние върху човешкото съществуване.” (Funch, 1997). [1]

Една подобна заменяемост има своята логика от гледна точка на общия произход и общия предмет на изследване на тези две дисциплини. В исторически план експерименталната естетика, замислена от Фехнер като емпирична наука, се развива в края на 19 век едновременно в контекста на експерименталната психология и на една неокантианска естетика, изкушена от различни психологически подходи и методи. [2]      

 Същевременно други автори като например австрийският психолог Кристиян Алеш смятат, че изследователското поле на психологическата естетика е по-широко от това на психологията на изкуството (Allesch, 2001).[3]       

Както изяснихме вече в Глава 1.2. на настоящето изследване, в исторически план психологическата естетика остава обвързана с развитието на експерименталната психология и с едно по-глобално разбиране за човешката творческа дейност. По този начин психологическата естетика остава в контекста, зададен от класическата философска традиция, която анализира човешкия естетически опит с помощта на естетически категории.

Също така характерна особеност на психологическата естетика е, че предпочита да разглежда изкуството като универсален, а не като исторически феномен, докато под влияние на процесите, протичащи в областта на общите науки за изкуството и еманципирането на отделните психологически школи, част от противоречивото и нехомогенно поле на психологическата естетика започва постепенно да се специализира и диференцира в отделни дисциплини като психология на изкуството и психология на музиката, които развиват свой предмет на изследване.

Така психологията на изкуството като дисциплина започва да се свързва по-тясно с опита на тези теории, които са извън експерименталната психология.        

Една от основните характеристики на психологията на изкуството като дисциплина е, че се развива като сбор от алтернативни психологически подходи към изкуството, които се явяват част от различни, враждуващи по между си психологически школи.[4] 

Изкуствознанието като обща наука за изкуството не влиза в ролята на арбитър, защото методологически се разграничава от всички възможни форми на “психологизъм”. Така психологията на изкуството остава извън изкуствознанието. Позиция, която позволява на отделните психологически школи да предлагат свои психологически теории за изкуството, голяма част от които остават “невидими” за самото изкуствознание, а друга част успяват да проникват в неговата същност под формата на определени теми, термини и идеи.

През целия 20 век съдбата на психологията на изкуството се оказва много по-обвързана с историята на модерната психология и процесите в модерното и съвременното изкуство, отколкото с теоретичното развитие на самото изкуствознание.

Може да се каже, че психологията на изкуството се развива като специфична психологическа област, която се намира на границата между естетиката и теорията на изкуството. Именно тази граничност се оказва едновременно както недостатък, така и предимство за формирането на психологията на изкуството като дисциплина.

Психологията на изкуството остава извън дисциплинарния център на историята на изкуството, което съдейства за нейното противоречиво взаимодействие с останалите две основни области на изкуствознанието: художествената критика и теорията на изкуството.

Същевременно не е пресилено да се каже, че академичната психология от първата половина на 20 век не оказва абсолютно никакво влияние върху теоретичното развитие на изкуствознанието. Ситуация, която не се променя през целия 20 век, независимо от дейността на учени като Рудолф Арнхайм,[5] написал през 1954 година книгата «Изкуство и визуално възприятие. Психология на креативното око» (Arnheim, 1954).[6] 

«Изкуство и визуално възприятие» на Арнхайм безспорно е книгата, която има най-голяма заслуга за обособяването на психологията на изкуството като самостоятелна дисциплина в рамките на теорията на изкуството. Това обаче не пречи на Ернст Гомбрих в своята книга «Изкуство и илюзия.» да заяви, че независимо от своите качества и полезност книгата на Арнхайм дава малко на историка на изкуството (Gombrich, 1960).[7]

Психологията на изкуството не успява да получи статут на основополагаща дисциплина, каквато да речем е историческата наука, в рамките на академичното изкуствознание.

Също така безспорен факт е обстоятелството, че психологията на изкуството никога не става равноправна академична дисциплина и в рамките на научната психология.[8]

През 1994 година в предговора към своята книга «Познание и визуални изкуства» американският когнитивен психолог Робърт Солсо констатира, че независимо от бурното развитие на когнитивната психология през втората половина на 20 век почти нищо от откритията в тази област не е приложено към сферата на изкуството (Solso, 1994).[9] Солсо отбелязва с голяма степен на съжаление, че към началото на 1990-те години литературата по психология на изкуството съдържа единствено психоаналитични текстове и отделни психофизически изследвания.

Без съмнение систематизирането на една цялостна и интегрална психология на изкуството остава проект на бъдещето, като основната причина за това се съдържа в развитието на самата психология.

Формирането на психологията като научна дисциплина е свързано с влиянието на различни философски школи, сред които най-голямо значение има философският позитивизъм на Огюст Конт (1798-1857). Интересно е, че самият Конт изключва психологията от своята йерархична система на науките. Според него основа на науката е физиката, на която се базира химията, която служи за фундамент на биологията, която е в основата на новата наука – социология. Конт смята, че биологическата наука за мозъка дава знанията за човешката природа, които са необходими на социологията.        

От своя страна немските идеалисти също се съмняват, че е възможно количествено да се оценява съзнателният опит и прогнозират, че психологията никога няма да стане наука, защото е невъзможно психичните процеси да се измерват експериментално. В Германия философът Имануел Кант (1724-1804) предлага да се създаде наука за човешкото поведение под название антропология, а в Англия Джон Мил (1806-1873) издига идея за сходна наука – етология, която да бъде посветена на факторите, които влияят върху развитието на човешката личност. Идеята за психологията като хуманитарна наука е свързана с името на философа Вилхелм Дилтай (1833-1911), който се противопоставя на идеята на позитивистите, че за всяка наука като модел трябва да служи физиката и предлага модела на историята. Според него психологията не принадлежи към естествените, а към хуманитарните науки.

Според американския психолог Майкъл Коул причината за изключването на изкуството и културата от обсега на психологията е, че когато психологията се институционализира като наука, съставящите разума процеси се разделят между няколко науки – културата отива към антропологията, социалният живот към социологията, езикът към лингвистиката, миналото към историята и т.н., като всяка от тези дисциплини разработва методи и теории, подходящи за нейната област (Cole, 1996).[10]

В психологията основните методи зависят от използването на стандартизирани процедури, които позволяват приложение на линейни статистически модели за определяне на значимостта на резултатите, докато обратно в антропологията основните методи зависят от участието заедно с хората в техните всекидневни дейности и интервюирането им по гъвкав и приемлив начин. Според Коул, който се опитва да комбинира психологията и антропологията, методите, използвани в двете научни области, са диаметрално противоположни.

Подобно разделение на науките за човека показва защо изкуството като предмет на изследване се оказва маргинална сфера в областта на научната психология, която се опитва да използва изкуствени експерименти по модела на природните науки.

Също така интересна тенденция в историята на психологията на изкуството представлява фактът, че по-голямо развитие като самостоятелно обособена сфера на психологическо изследване и влияние върху общото развитие на самото изкуство имат психологическите модели, които се оказват по-близки до хуманитарните, отколкото до естествените науки.

Самата психология като наука според мнението на специалистите, навлиза в 21 век в състояние на теоретична криза. Появата на различни школи и последвалият им упадък и замяна с други е впечатляваща характеристика на историята на психологията. Този етап от развитието на дадена наука, когато все още е разделена на школи на мисълта, се определя като “предпарадигмален”, докато по-зрелият и напреднал етап в развитието на науката се достига, когато тя вече не се характеризира с конкуриращи се школи на мисълта, т.е. когато мнозинството от учените са съгласни по основните теоретични и методологически въпроси. Според  психолозите Дуейн Шулц и Сидни Шулц психологията още не е достигнала до своя парадигмален етап, защото нито една школа или гледна точка не е успяла да обедини съществуващите разнообразни позиции (Schultz & Schultz, 2007).[11]


[1] Funch, B. The Psychology of Art Appreciation. Copenhagen: Museum Tusculanum Press, 1997. 

[2] В този контекст не е случайно, че още през 1793 година швейцарският писател Йохан Хайнрих Зоке публикува книга със заглавие “Идеи за една психологическа естетика”, повлиян от идеите на Кант. (Johann Heinrich Zschokke, Ideen zur einer psychologischen aesthetik. 1793.)

[3] Виж. Allesch, C. Aesthetics as a Human Science. 20th Annual Conference of the European Society for the History of Human Sciences, Amsterdam, 2001.

[4] Виж. Цанев, П. Психология на изкуството. София: Национална художествена академия, 2008.

[5] Рудолф Арнхайм (1904-2007) получава образование едновременно в областта на психологията и историята на изкуството в Берлинския университет, където негов учител е един от основателите на гещалтпсихологията Макс Вертхаймер. След емигрирането си през 1940 година в САЩ Арнхайм оглавява първата катедра по психология на изкуството в света, основана през 1943 година в Сара Лоуренс колеж в Ню Йорк (Sarah Lawrence College, New York).

[6] Arnheim, R. Art and Visual Perception: A Psychology of the Creative Eye. Berkeley: University of California Press, 1954.

[7] Gombrich, 1960.

[8] Интересно потвърждение на това твърдение представлява фактът, че много от авторите, които пишат в полето на психологията на изкуството, нямат академично психологическо образвание. Така например големият руски учен Лев Виготски (1896-1934), който през 1925 година написва докторска диссертация с название «Психология на изкуството» и английският изследовател Антон Еренцвайг (1908-1966), автор на световно известната книга «Скритият ред в изкуството. Изследване върху психологията на художественото въображение» (Ehrenzweig, A. The Hidden Order of Art. A Study in the Psychology of Artistic Imagination. Berkeley: University of California Press.), завършват право и придобиват своите знания в областта на психологията без академична подоготовка.

[9] Solso, R. Cognition and the Visual Arts. Cambridge, MA: MIT Press, 1994.

[10] Cole, M. Cultural Psychology: A Once and Future Discipline. Cambridge, MA: Belknap-Harward, 1996.

[11] Schultz D., Schultz, S. A History of Modern Psychology. Belmont, CA: Wadsworth Publishing Company, 2007.

стр. 9 от 13  
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13