Списание за психология на изкуството
En
Начало
Несъзнателността на избора или влиянието на безгласния образ
Какво са емоциите?
ИДЕЕН ПРОЕКТ: ВТОРИ ФОРУМ МАЛКИ ГРАФИЧНИ ФОРМИ – СОФИЯ 2013 - ст. преподавател Валери Василев
THE IDEAS OF HANS PRINZHORN IN "ARTISTRY OF HE MENTALLY ILL"
Visual Facts Interpretation in Art Therapy Practice
Въвеждане на обучението по рисуване и неговото развитие до началото на XX век. - ст. преподавател Валери Василев
Размисли върху симетрията и повторението в художествения процес в арт-студиото - ст.преподавател Валери Василев
Рефлексията и нейната операционализация в изкуството
Институцията на неоавангарда, краят на изкуството и новите постпсихологически реторики
Психологически подходи в изкуствознанието
Редакционна колегия
Контакти

Рефлексията и нейната операционализация в изкуството

Румяна Панкова

стр. 1 от 3  
1 2 3

Художествено-творческият процес се характеризира с множественост и се проявява в различни аспекти. За да се получи пълна картина на анализа, следва да се разгледа конкретното му изражение в дейността на професионалната група и да се направи характеристика на явленията, които определят креативното поведение на конкретния индивид, принадлежащ на тази група. Процесът на рефлексията ще бъде третиран като основен процес, който протича в личностен аспект при проявата на креативност и се наблюдава в цялостния процес на творчеството. Предвид теоретичната насоченост на анализа на рефлексията се обръща внимание на онези критерии, които играят ролята на „креативни маркери” в изобразителното изкуство.

Понятието „рефлексия” в широкия смисъл на тази дума се използва за обозначаването на актовете на самоосъзнаването, самопознанието, самоанализа и самооценката, т.е онова, което може да бъде наречено „мислене за мисленето”. С понятието „рефлексия на изкуството” се отъждествява онзи процес на „обърнатост” на съзнанието към неговия носител, който служи като основен мотив за извършването на даден творчески акт или началото на подобен процес.

Анализът на рефлексията в изкуството предполага, че става дума не просто за определено „метаниво” на съзнанието, където се отхвърлят стереотипите на мисленето, а принципно различна позиция на това мислене, при която фокусът на вниманието на твореца се пренася от обекта на наблюдение към средствата на творчеството. Осъществявайки „мислене за мисленето” и имайки предвид само теоретичното значение, рефлексивните процедури в действителност имат чисто практическа реализация. Чрез своите стратегически цели тези процедури изразяват критична насоченост, която съдържа идеята за преразглеждането на приетите някога, но изживели времето си еталони на поведение, ревизиране на очевидни постулати, които за конкретния творец имат проблематично звучене[1].

В средите на философи, психолози и изследователи от други области на науката се появяват различни разбирания за същността на рефлексията, независимо, че тя стои в основата на творчеството. По примерни данни от съществуващи източници, анализиращи рефлексията, само определенията на понятията наброяват около сто. Като пример за изключително сериозно изследване на рефлексията е работата на Веселин Василев[2].

Ако се опитаме да направим примерно разделение на различните видове рефлексия, като относително самостоятелни могат да се разграничат следните модуси:

  • интелектуална рефлексия - тя може да бъде диференцирана на ретроспективна, ситуативна и перспективна;
  • личностна рефлексия - която се дели на ретроспективна, ситуативна и перспективна;
  • комуникативна рефлексия - разграничаваща се на емпатийна, проективна и игрова;
  • кооперативна рефлексия – тя бива: фиксационна, адаптационна, ролева, корекционна и организационна;
  • културална рефлексия - проявява се като: историческа, социална, екологична, философска и методологическа;
  • екзистенциална рефлексия - дели се на: егоцентрична, херменевтична, аксеологическа, етическа, естетическа и мирогледна.

Сред многообразието на разбиранията за рефлексията, следва да бъде избрано онова, което най-пълноценно отговаря на разбиранията за процеса на творчеството.

Веселин Василев дава следните операционални еквиваленти на теоретичните възгледи за личностната рефлексия:

„1. Разграничаването на „Аз” и „не-Аз” може да се операционализира по два начина:

а) идентифицирането на „Аз-а” със себе си като субект, осъзнаване възможността „Аз-ът”да се самонасочи към себе си като към обекти, набелязване на обща стратегия и конкретни технологии за самопознание (това включва цели, задачи, средства, междинни резултати и др.);

б) осъзнаване на себе си като обект на самопознание и на тази основа – диференциране на различните страни и аспекти на този обект, ставащи конкретен предмет на познавателен интерес: смисълът, мотивите, амбициите, способностите (личния потенциал), качествата и т.н.;

2. Способност да се гледа на себе си като на някой друг – от познавателна и емоционална дистанция, обективно, с разумна доза самокритичност. В основата й стои възможността за гъвкава смяна на гледните точки (тук има пресичане с типа рефлексия като диалог);

3. Умение да се разчита и разбира инструментално чужда оценка за себе си, да се използва тя като средство и мярка за самоизмерване и самооценка, да не се възприема безкритично (когато е положителна) и да не се отхвърля като проява на чужда нетактичност (когато е негативна);

4. Нагласа и умение човек да се самоизмерва и самопознава инструментално и социокултурно – с помощта на собствените действия и дейности и в техните рамки с мерките „успех-неуспех” и „цел-резултат”;

5. Способност (и съответно личностно качество) да се коригира самооценката емоционално-безболезнено и коректно на основата на горните механизми-инструменти;

6. Умение да се трансформира феноменологията на постъпките в абстракцията на качествата (т.е. да се „виждат” зад собствените постъпки собствените качества);

7. По-зрелите в интелектуално и социално отношение лица придобиват и реализират умения да се самопознават като целенасочено се самоизучават чрез специализирания инструментариум на науката – психологически личностни тестове и други методики, и като анализират данните според техните скали-критерии и теории.”[3]

Анализът на характеристиките на личностната рефлексия показва, че в това определение се посочват всички иманентни характеристики на художественото произведение, които се постигат чрез изобразителното изкуство. Самата същност на картината оставя зрителя и художника в качеството на две независими личности, водещи (макар и със специфични изразни средства) диалог по вълнуващи и за двамата „събеседници” теми. Изправяйки се пред картината, зрителят е отделен от останалия свят и именно това може да се определи като същностна характеристика на успешното художествено творчество.

Рефлексията – операционализация в изобразителното изкуство

Като всеки психически и социално-психологически процес, рефлексията намира своето изражение в конкретни форми. В тях тя се проявява не като отвлечена категория на философията, която има екзистенциално съществуване, а започва да приема израза на конкретен образец на творчеството, в частност - образец на изобразителното изкуство.

Картината, създадена от художника, представлява пречупеното през неговото съзнание отражение на реалността, неговата субективна гледна точка, показана чрез пространствена композиция, цветово и графично оформление на изображението. Тя е предмет на рефлексията, както и редица други произведения на художественото творчество. Отделните елементи на картината са обект на рефлексивното отражение. Като най-подходящ пример за рефлексия с оглед значението на зрителното възприятие се явява изобразителното изкуство То е най-пълно и най-многообразно. Подобен вид възприятие изцяло обгръща както когнитивните възможности, така и подсъзнателната сфера. За разлика от звуковото, дактилното и обонятелното възприятие, зрителното е в най-голяма степен информативно възприятие. Освен това, подобно възприятие е и пространствено. То се явява допълнителна форма на информационно въздействие върху индивида. Картината е многоаспектен информационен източник, позволяващ трансформацията на абстракцията на „езика” на конкретните форми, цветове и пространствени обекти.


[1] Steier F. Research as Self-Reflexivity, Self-Reflexivity as Social Process // Research and Reflexivity / Ed. F. Steier. L., 1991.

[2] Василев В., Рефлексията в познанието, самопознанието и практиката, Пловдив, „Макрос”, 2006 г.

[3] Пак там, стр.149.

стр. 1 от 3  
1 2 3