Списание за психология на изкуството
En
Начало
Несъзнателността на избора или влиянието на безгласния образ
Какво са емоциите?
ИДЕЕН ПРОЕКТ: ВТОРИ ФОРУМ МАЛКИ ГРАФИЧНИ ФОРМИ – СОФИЯ 2013 - ст. преподавател Валери Василев
THE IDEAS OF HANS PRINZHORN IN "ARTISTRY OF HE MENTALLY ILL"
Visual Facts Interpretation in Art Therapy Practice
Въвеждане на обучението по рисуване и неговото развитие до началото на XX век. - ст. преподавател Валери Василев
Размисли върху симетрията и повторението в художествения процес в арт-студиото - ст.преподавател Валери Василев
Рефлексията и нейната операционализация в изкуството
Институцията на неоавангарда, краят на изкуството и новите постпсихологически реторики
Психологически подходи в изкуствознанието
Редакционна колегия
Контакти

Институцията на неоавангарда, краят на изкуството и новите постпсихологически реторики

Петър Цанев

стр. 4 от 4  
1 2 3 4

Няма съмнение, че бъдещето на инсталацията е на пораждаща медия. Ето защо някои автори с основание констатират, че съвременната инсталация не е свързана толкова с деконструкцията, колкото с конструирането и асамблажа, които се отнасят към процесите на акумулация и интензификация.[1] Американската изкуствоведка Ан Елгуд е на мнение, че в противовес на формулите и системите на концептуалното изкуство, за които е характерно да подкрепят практики, ангажирани с импровизации, които сякаш се опитват да запушат несъзнаваното, съвременното изкуство на инсталацията е забележително експресивно и по-скоро емоционално, отколкото редуктивно.[2]

Могат да бъдат очертани няколко основни посоки, в които съвременната инсталация експериментира като използва своя психологически потенциал.

Първата линия на развитие, която условно през последните години се експонира под етикета “барокова чувствителност”, има за цел да провокира силна психологическа реакция, която стимулира нашите сетива по един открито физиологичен начин. Автори като канадеца Дейвид Алтмейд и белгийската художничка Берлинде де Брюкер, разчитат на директната реакция, която определени форми и материи предизвикват у нас на чисто инстинктивно ниво.

Дейвид Алтмейд, The Holes, 2008 г.

 

 

 

 

 

 

Берлинде де Брюкер, We are all flesh, 2009 г. Инсталация, инспирирана от живописните картини на неаполетанския бароков художник от XVII век Лука Джордано

 

           

 

 

Втората линия на развитие е постминималистична и свързаните с нея стратегии за активиране и психологизиране на реакциите на зрителя могат да бъдат отнесени към психологията на външното пространство. Автори като швейцарския художник Урс Фишер и немеца Феликс Шрам буквално разрушават отвътре таваните, подовете и стените на музейните зали и пространства като поставят в изцяло ново “катастрофично” измерение изкуството на минимализма и неговата физическа връзка с тялото.

Урс Фишер, You, 2007 г. Сайт-специфик инсталация под формата на огромен кратер, изкопан в пода на галерия Гевин Браун в Ню Йорк. 

 

 

 

 

 

Феликс Шрам, Missit, 2006 г.

 

 

 

 

 

Третата линия изследва полето на психологическите идентичности посредством желанието за взаимодействие. Своеобразието на така наречените “пърформанс-инсталации” е в тяхната способност да въвлекат зрителя в творбата като го превърнат в неин основен участник и герой. Автори като аржентинеца Риркрит Тираваниджа и испанския художник Сантяго Сиера създават инсталации, конструирани като социалнопсихологически експерименти, при които зрителят е пряк участник посредством своята способност за психологическа идентификация, независимо дали е поканен да бъде част от приятелски споделена вечеря или е безмълвен свидетел на сцени на “икономическа експлоатация”, които унижават човешкото достойнство.

Риркрит Тираваниджа, Untitled, 1992 г. Пърформанс-инсталация, пресъздадена през 2007 година в галерия Дейвид Цвирнер в Ню Йорк.

 

 

 

Сантяго Сиера, Група хора, обърнати с лице към стената (бездомни жени, на които е платена сума равностойна на една нощувка в хостел за да стоят цял ден в галерията обърнати с лице към стената), Тейт Модерн, 2008 г.

 

 

Четвъртата линия на развитие е свързана с интерес към широк спектър психологически феномени настойчиво отбягвани от минимализма и концептуалното изкуство. Без да е пряко обвързан с психоанализата, както сюрреализма, този четвърти модел използва територията на необичайното и странното, заличавайки границата между научното отношение към паранормалните явления и еклектичната етнографска емпатия към суеверията, илюзиите и спиритическите нагласи. Автори като американеца Питър Кофин и новозеландската художничка Францис Ъпричард създават инсталации, в които се опитват да възродят не толкова “култът към несъзнаваното”, колкото “аурата на невидимото психично присъствие” посредством странна смесица от любопитство и скептицизъм относно съвременните “психологически промъквания” на свръхестественото.

Франсис Ъпричард, Save yourself, 2009 г. Сайт-специфик инсталация в двореца на фондация Клаудио Буцоли във Венеция. Официално представяне на Нова Зеландия на 53-то Венецианско биенале.

 

 

 

 

Изкуството на съвременната инсталация може да бъде открито дефинирано като психологическа медия. Не е пресилено да се твърди, че новата функция на тази медия със сигурност не е да редуцира или ликвидира психологическите аспекти в изкуството, а по-скоро да възроди отново интереса към тях и към разнообразните съвременни форми на психологическо изкуство.


[1] Ellegood, A. Motley Efforts. Sculpture’s Ever-Expanding Field. In: Vitamin 3-D: New Perspectives in Sculpture and Installation. London: Phaidon Press, 2009. 

[2] Ellegood, 2009, 8.

стр. 4 от 4  
1 2 3 4