Какво са емоциите?

Д-р Цветана Иванова

19/05/2016

Въпрос, който интересува почти всеки. Но на който има само съвършено субективни отговори, а обективните са силно фрагментирани и тясно специализирани и съответно разпръснати в многобройни дисциплини. От такава гледна точка, емоцията може да се разглежда като пресечна точка между наука и изкуство, имаща потенциала да отговаря на въпроси като: Как възниква емоцията? Защо емоционалните състояния са придружени с чувство? Какви са взаимовръзките между емоциите и изкуството?

Емоцията е контекстуален феномен, и като такъв бива концептуализиран от най-разнообразни дисциплини - както в науката, така и в изкуството.

Защо имаме емоции? 

Най-всеобхватният отговор е че те са еволюционно адаптивни, тъй като предоставят ефективен начин на гените ни да влияят на поведението ни и да стимулират гъвкавостта и устойчивостта му: научни изследвания извеждат функционалното качество на емоцията, като адаптивно и интегративно.

Без наличието на емоция, понятия като добро и зло, не биха могли да съществуват (Антонио Дамазио, 1999). От научна гледна точка, емоцията заема централно място в Психологията. Когнитивните психолози разглеждат това как емоцията влияе на мисловния процес и взимането на решения. Социалните и личностните психолози разглеждат как емоцията влияе на взаимоотношенията ни с другите хора. Може да се обобщи, че емоцията се явява като централен аспект на човешкото изживяване.

До 1970 година изследователите  в областта на емоцията, бихевиористите, считат емоцията за строго личен и ненаблюдаем процес, неподлежащ на сериозно изследване. В неврологията – това са висши неврологични процеси, също недостъпни и неподлежащи на изследване. Тази дистанция рязко се скъсява след 70те години, когато изследванията в тази област нарастват драматично – и количествено и качествено. Изследователи от най-разнородни дисциплини “откриват” емоцията, и имат интересни истории за споделяне. Този феномен не е в разрез с твърдението на бихевиористите, до голяма степен са прави: Емоцията, фундаментално, е вътрешен процес, който е много труден за измерване. Има скептични твърдения, че пълно научно изследване на емоцията е почти невъзможно.

Тъй като Емоцията е контекстуален феномен, който винаги е многопластов и разнороден, то и нейното изследване следва да има същата природа, а именно – симбиоза между двата основни метода за познание, прилагани от човека – науката и изкуството.  Това лежи в основата на темата на дисертационния труд: Невроестетика на емоцията и съвременните художествени форми. Въпреки трудностите изследователите изграждат ефективни начини  за измерване и провокиране на емоцията и в лабораторни и в ежедневни условия. В лабораторна среда само, именно поради природата й, изследванията са несъстоятелни. Резултатите дават яснота относно това защо имаме емоции, и какво влияние имат те върху живота ни. 

Научният прогрес зависи от прецизното измерване. Само за последните няколко десетилетия то е еволюирало експоненциално, както и управлението и дизайна на все по-комплексни системи – проявено в главоломния прогрес на изобретенията и иновациите.

Изследванията в областта на емоцията са все по-многобройни - и като количество, и като произход ( и в двете сфери: и в науката, и в изкуството).

Разширяването на границите на изследване и изобразяване, с все по-нови и разнообразни инструменти, даващи достъп до невидимото, неосезаемото и немислимото - дестинацията на строителите на знанието от Платон досега, позволява спекулации и експерименти с хибриден характер върху теми, които само допреди 10-15 години са били изцяло в границите на научната фантастика, а днес са вече част от ежедневието на човека.

Изкуството от своя страна също е в мощен процес на  разширяване на периметъра и изразните си средства. В общата си история с Науката те винаги са обменяли опита си: научните открития са били градивен матирал за вдъхновението на хората на изкуството, както и изкуството е представлявало същото за учените. Така емоцията се явява естествената пресечна точка на двата метода за познание на живота и природата, скрита в самия човек.

Периода, в който живеем, е изключително интензивен и ни дава възможност за кратко време да наблюдаваме процеси, чието развитие преди е траело по няколко поколения. Тази изследователска интензивност, раждаща изобилие от информация и възможности, ражда и необходимостта от интегриращ подход за личността, потопена в това море от информация. Тази интензивност рефлектира, както в социален – така и в личностен план: психологически и емоционален.

В изкуството, като най-непосредствен резонатор на вътрешните и социалните процеси, това е ясно проявено и като форма и като съдържание. То излиза от галерията, излиза от платното, излиза от рамките си и в буквален и в преносен смисъл. Става все по-индивидуализирано и все по-концептуално. В пропорционален аспект с Науката, която става все по-фрагментирана от множество и нови дисциплини и също толкова недостъпна за публиката. “Ставаме все по-информирани и разбираме все по-малко”.[1]

Намирайки се в крайно интензивен еволюционен етап, адаптивните ни механизми са най-мощно активирани. Един от най-основните е именно емоцията, в качеството си на интегриращ еволютивен качествен параметър.

Симбиозата на Науката и Изкуството създава революционно ново движение в изкуството: Art & Science (Наука & Изкуство), резултат от колаборации между хора на изкуството и науката, обединени по проекти изследващи смисъла на живота, човешкото тяло като сбор от системи движещи се на границата между живи и не-живи. Векове наред познанието за човека в западната култура е разглеждано главно от рационална перспектива, а теорията за емоцията като вид опредметено знание възниква едва преди две десетилетия.

“За съжаление, най-характерната черта на емоцията е, че всеки знае какво е, докато не се наложи да я дефинира.” [2]

Емоцията, разбира се, не е единствената важна концепция, която е трудна за дефиниране. Такива са и концепцията за Времето, и за Съзнанието. Всеки знае какво са, но щом се наложи да ги дефинира – вече не знае. И все пак, за да се изследва даден феномен, имаме нужда от привлекателно определение. И тук идва ключовият момент: ние никога не наблюдаваме емоциите - ние ги подразбираме.  Как сме научили значението на думи като изплашен, гневен, радостен или тъжен? В момент от детството ни когато сме били изплашени, са ни попитали какво ни е “изплашило” и така сме свързали понятието с усещането си.

Джеймс Ръсел (2003) предполага, че концепцията за ”емоция” е просто подходящ етикет за изживявания, които привидно имат обща основа, също каквито са понятията – етикети на “науката” и “изкуството” , съдържащи в себе си множество разнородни предмети. Според Ръсел, границата между “емоция ”и “не-емоция”, е толкова произволна колкото е между “изкуство” и “не-изкуство” и като “музика” и “не-музика”  (което е напълно естествено явление, след като и на двете първоизточника е “емоция” + различен вид опитност: изобразителна, музикална, литературна, танцова и т.н. ...видовете изкуства...).

Много изследователи са се опитвали да дадат определение на това, което наричаме “емоция” (някои езици дори не съдържат това понятие, а в различните – дефиницията има различно съдържание), и предполагат, че всички неща, които наричаме емоция имат някакъв общ смисъл помежду си.

Спираме се на две определения, които съдържат елементи присъстващи в повечето определения:

Какво е общото между тези определения? И двете са в съгласие, че емоциите са ефект/следствие, както и че са “функционални” в еволюционен смисъл. От това може да се заключи, че емоциите са полезни.

Нашата способност да чувстваме емоциите е еволюирала, вследствие на миналите поколения. Тези, които са изпитвали емоции са имали повече шанс да оцелеят, да се възпроизведат и да бъдат наши предци, отколкото тези, които не. Дългогодишно неврологично изследване на емоцията като главен отговорен фактор за възникването на Първата идея [5], дава ясни индикации, че това е така. С всичките си положителни и отрицателни качества, емоциите, при голяма част от ситуациите, ни предоставят възможност за бързо и ефективно действие.

Второто общо между двете дефиниции е, че всяка емоция е реакция на външен стимул – наличието на определено външно събитие. Оттук идва и контекстуалната природа на емоцията: ние се радваме НА нещо, или сме ядосани ОТ нещо, или ние страх ОТ нещо. Факта, че стимулът трябва да бъде външен отличава емоцията от желанието (пример: жажда, глад...) Емоцията изисква когнитивна оценка на ситуацията – интерпретация на значението, смисъла на ситуацията. Т.е. Емоцията се определя от оценката на външни събития и техните смисъл и значение, докато желанието е породено от нуждите на тялото. Това е доста противоречиво също, тъй като има желания, които са породени от външни стимули, както и емоции – породени от вътрешни стимули.

          Емоционалното състояние се определя от 4 аспекта – когниция (възприятие),  чувство (“субективни промени” или “феноменология”), физиологични промени и поведение.  Изводът е това, че емоцията е като квадрат. “истинската” емоция има 4 аспекта, ако един липсва и са три, то това не е емоция.

          Друг подход за определение е “прототипния” подход.  Някои обекти могат да бъдат дефинирани точно, други – не. Като например: равнобедрения триъгълник  - може да бъде дефиниран изключително прецизно: фигура, чиито страни са абсолютно равни. Който и обект да вземем, можем с категоричност да кажем дали е равнобедрен или не е.  За контраст нека дефинираме “класическата музика” – в този случай имаме нужда от примери. Както и принадлежността на различни композиции към класическата форма може да варира. Може би същото важи и за емоцията. Ладовете са пример за исторически древната взаимовръзка между емоционално състояние и музикална композиция.

         Емоцията е и първоизточника на творчеството. Изкуството е плод на емоции от различен характер и може да бъде оценено също така, главно по емоционален път. Това, че емоцията играе най-главна роля в нашето взаимодействие с изкуството е неуспорим факт. Което е най-интересно е, че често се обръщаме към изкуството, за да изпитаме емоции, които не бихме искали да изпитаме в реалния живот. Идеята за катарзиса, например, е била централен елемент в Античния гръцки театър.

        Именно с изследване на този вид взаимодействие се занимава и невроестетиката, сравнително нов клон на емпиричната естетика. Тя е основана от професор Семир Зеки, професор по невробиология в Университетския колеж в Лондон. Като естествено продължение на еволюцията на Естетиката (от Гр.: възприятие през сетивата), която Баумгартен основава с цел усъвършенстване на възприятието. Проф. Зеки изследва какво се случва в нашия мозък, когато наблюдаваме творби на изкуството – изживяването на изкуството. Подходът му е революционен, тъй като изследва възприятието според това, което то самото е сътворило.

"Скенерите показват незабавна реакция. Доказахме научно това, което всички знаем отдавна: Изкуството ни кара да се чувстваме добре. Досега не знаехме обаче, че реакцията е толкова силна!" споделя проф. Зеки.

Природата на това естетично изживяване в основата си е “съ-преживяване” на творбата, т.е. форма на съчувствие, емпатия. То е възможно да се случи биологически поради наличието на така наречените “огледални неврони” открити в Университета в Парма. По думите на проф. Галезе, част от екипа направил революционното откритие: "Ние споделяме с околните не само начина, по който обикновено се държат или субективното усещане на емоции и чувства, но и нервните вериги, които правят тези действия възможни". 

Защо ...емоциите не се поддават на точно измерване или дефиниция?

Измерват се чрез: (същите методи, по които се и прилагат в изкуството)

      По същество този вид изследване е: обектификация на субективно състояние. Но тъй като тези три различни източника на информация, изискват три различни вида заключения, нашето разбиране за емоциите е още по-противоречиво от преди, когато Аристотел, Декарт и Кант са работели по разработването на тази идея. По този повод директорът на Александрийската библиотека споделя:

“Знаем много повече от преди, но разбираме – много по-малко.”

         “Вавилонските кули” от информация, които сме натрупали с различни видове все повече и повече специализирано знание – имат нужда да ги  свържем помежду им, за да не загубим пак някое от “чудесата” си като човешка цивилизация.

Това което би ги свързало са т. нар. Универсалии – универсални свързващи принципи (от лат. Свят, Вселена, Единство)

           Една от главните задачи на изследването “Невроестетика на емоцията и съвременните художествени форми” е да ги изброи и да представи структурите, функциите и взаимовръзките им.

Изживяване и Емоция при изследване с емпиричен превод, мислене на глас и ретроспекция 

В даден процес-ориентиран емпиричен превод с различни аспекти на интроспекция, има два повтарящи се въпроса, които възникват периодично: 1. Дали успоредната вербализация, като мисленето-на-глас, оказва влияние върху процеса на превод, и 2. Какво учим всъщност от интроспективните методи като мислене –на – глас и ретроспекция? Базирано на идеи от модерната психология и изследвания върху мозъка, се разглежда дали мисленето-на-глас трябва да има  влияние върху процеса на превод. В допълнение се предполага, че се вербализират не само спонтанни, немодофицирани мисли във връзка с текущата задача, но също така и спомени, рефлекции, разсъждения, обяснения, емоции и изживявания.

Изследвания с ядрено магнитен резонанс показват, че мисленето-на-глас и превода се случват в различни региони на мозъка и че активирането им едновременно не е често срещано. Съпътстващи широк спектър от изследвания показват ясно, че мисленето-на-глас има голям принос върху мисловния процес, на преводния процес и на крайния продукт –превода. Всички видове самонаблюдение, както и паралелно и успоредно мислене  на глас, са винаги ретроспективни и такъв вид ретроспекция, на свой ред, оказва сериозно влияние върху следните действия в тоталния процес. Индивидуалните изживявания и емоции са неминуемо въвлечени, и тези не могат да бъдат контролирани независимо то строгостта на приложената експериментална методология.

В отговор на втория въпрос – какво учим от интроспективни методи и мислене-на-глас и ретроспекция? – може да се заключи, че има много което не откриваме, тъй като една огромна част не се вербализира и/или не може да бъде изразена. (Вербалния и емоционалния център в мозъка нямат пряка връзка.)Това което е вербализирано е конгломерат от спомени, рефлекции, обяснения и изживявания, и това което става ясно е, че те не могат да бъдат разделени едни от други, независимо от приложените с тази цел методи (като римайндери и напомнящите знаци).

 

Въплътеното разбиране [6]

Западната култура е наследила поглед спрямо разбирането (възприятието) като интелектуална когнитивна операция на схващане на концепции и техните отношения. Въпреки това, изследвания в когнитивната наука показват, че така получилата се интелектуалистката концепция е по същество вън от всякаква допирателна към начина, по който хората всъщност, правят и изживяват смисъл. Нововъзникващото гледище от науките за ума, признава, че разбирането е дълбоко въплътено, дотолкова доколкото нашите концептуализация и разсъждения се основават на сензорни, двигателни, и афективни модели и процеси за структурирането на нашето разбиране и ангажиране с в нашия свят.

Едно психологически реалистично обяснение на разбирането, трябва да започва с моделите на текущото взаимодействие между организма и неговата физическа и културна среда, и трябва да включва както нашите емоционални реакции на промените в нашето тяло и околната среда, така и действията, чрез които ние непрекъснато трансформираме нашето изживяване. Следователно, въплътеното разбиране не е просто концептуална / пропозиционална дейност на мисълта, но по-скоро представлява най-основните ни - начин на съществуване във, и ангажиране със заобикалящата ни среда по дълбок висцерален начин.

Друг термин съпътстващ изследването на емоцията, "биофункционално разбиране", е въведен от Иран Нежад в технически доклад през 1980 г., и впоследствие е разработен в редица публикации. Той е особено подходящ израз за начина, по който трябва да се обърнем към теорията за човешкото естетично разбиране (възприятие). Напомня ни, че трябва да видим как нашите възможности за разбиране и разсъждение се основават на биологичните процеси на взаимодействие между организма и околната среда. Компонента “био” се отнася до факта, че ние сме биологични организми, еволюирали, така че едновременно да поддържаме условията на живот в себе си и да подобряваме неговото качество. А "функционалния" компонент се отнася до факта, че нашите дейности - като биологични организми, пораждат способността ни да изпълняваме широк диапазон от познавателни и емоционални функции. Тези специфични проявяващи се и нововъзникващи функции определят кои сме и какво сме ние, и оформят начина, по който се образува смисъла на нашето изживяване, включително и всички наши по-висши форми на когнитивни операции. Тези живото-поддържащи и живото-подобряващи функции са въплътени в този смисъл, че няма как ума, мисълта, оценяването, или действието да не са по някакъв начин зависими от нашето телесно състояние и модели на взаимодействие с нашия свят. С една дума, същинската ни способност да се разбираме с нашия свят и другите хора, произтича от природата на нашето телесно (въплътено) съществуване (както на нашето физическо тяло, така и на структурите и процесите на нашия мозък) плюс въплътените ни взаимодействия с нашата материална и културна среда.

Ще се опитам да обясня как природата на тялото ни и дейностите ни пораждат разбиране, за което имам предвид начина ни да разположим себе си повече или по-малко успешно в света, по начин, който ни позволява да придадем смисъл на заобикалящата ни среда, на себе си, на другите хора, и на културните  институции и практики. Тази въплътена ориентация оспорва незадоволителното понятие за разбиране само като абстрактно интелектуално схващане на концепции и техните отношения. Аз твърдя, вместо това, че разбирането(възприятието) е напълно осезаем, пълнокръвен, напълно пламенен процес, който достига най-дълбоките висцерални недра на нашето вродено изживяване и ни свързва функционално с нашия физически-и-културен свят. [7]

 

Емоционалните параметри на Въплътеното Разбиране 

Емоционалната характеристика на въплътеното разбиране(възприятие) е толкова важна, че заслужава свое отделно разглеждане. Склонността да се разглежда разбирането като интелектуална, познавателна, концептуална, или пропозиционална дейност е довела до омаловажаването или дори отричането на всякаква роля за емоцията и чувството. Застанали лице в лице с този факт, такова разделяне е нелепо, но това не е спряло когнитивистите да изключат емоциите от домейна на разбиране, или дори да разглеждат емоциите като противоположни на акта на разбиране, което няма как да не бъде по-далеч от истината.

За да видим, защо това “уволнение” на емоцията е такава опустошителна грешка, ние се нуждаем от кратко разглеждане на природата и функцията на емоциите при човека (и животните). Тук голямо влияние оказва работата на Антонио Дамазио [8] въз основа на неговите задълбочени изследвания върху ролята на емоциите и чувствата във формирането на личността, появата на съзнанието, както и естеството на нашите ценности. Цялата история на емоциите, чувствата, и съответните им невронни и химични субстрати е доста дълга и подробна, но тук ще засегнем само няколко ключови точки, които са от значение за направения аргумент.  Казано по-просто, емоциите са нервно-химико-телесни модели на отговор, произтичащи от мониторинга, извършван от организма, на променящото се състояние на тялото, вследствие взаимодействието с околната среда. Тези отговори се генерират - най-вече несъзнателно и автоматично - когато организмът разпознае някой "емоционално компетентен стимул" (Damasio), който организмът регистрира като изискващ някаква промяна в състоянието на тялото. Повечето от тези модели за реагиране са установени за основните емоции и са отсети от нашата еволюционна история.

"Крайният резултат от отговорите, пряко или косвено, е поставянето на организма при обстоятелства, които водят до оцеляване и благосъстояние" [9].

Следователно, емоциите са резултат от най-важната ни способност за извършване на анализ на ситуация, така че да се действа по най-подходящия възможен начин. Повечето емоционални модели за реагиране са автоматични и работят под прага на съзнание, но понякога те са придружени и с чувствата към тези емоции, в които случаи ние сме в състояние да бъдем съзнателно наясно за усетените промени в състоянието на тялото ни, докато то взаимодейства със средата.

Накратко, емоционалните модели за реагиране съставляват (най-вече несъзнателно) начина, по който тялото ни регистрира промените, причинени от взаимодействието му с околната среда, и като резултат ние чувстваме дадено емоционално състояние, когато станем съзнателни за тези промени в състоянието на тялото ни.  Така, че ние можем да бъдем в емоционално състояние (чрез чувство), без да сме наясно с това, че сме в това специфично състояние. Ето защо, ние може да сме гневни, дори преди да почувствали осъзнато гнева.

Следователно - емоционалните модели за реагиране и емоционалните чувства лежат в основата на нашия капацитет да разбираме различните ситуации, в които се намираме. Емоционалните модели за реагиране се появяват поради тяхното генерално, но не винаги в завършен вид, предназначение да ни помогнат да оцелеем и да повишим качеството на нашето съществуване.

             Следователно, способността ни да разберем какво се случва в текущата ситуация, както и да преценим какво означава това за нас, зависи от емоционалната ни природа.

             Именно за това емоциите са неразделна част от човешкото възприятие, разбиране и смисъл. Аз използвам термина "смисъл", в смисъла, който се разбира от класическите американски прагматични философи. По принцип, всяко нещо (обект, качество, събитие, човек, идея) има смисъл дотолкова, доколкото ни насочва (като проекция) към някое изживяване - или от миналото, или от настоящето или от бъдещето, което да ни свързва с него. Нещата имат смисъл, защото ни позволяват различни възможности за изживяване.

В рамките на такова широко понятие като смисъл, емоциите могат да играят решаваща роля, защото те ни насочват към тенденциите за минали, настоящи и бъдещи преживявания. Емоционалните модели за реагиране индикират, в най-дълбоките ни нива на ангажираност с околния свят, възприетите за нас стойности относно неща и дейности, както и тенденции за различни качества, обекти и събития. Брентано (1874) твърди, че отличителния знак на менталното е интернационалността на насочването на психическото състояние към някакъв обект. Емоциите експонират интернационалност точно толкова, колкото го правят езиковите термини и понятия. Емоциите сочат и бележат характера на различните ситуации, в които се намираме. Моята радост тази сутрин не е просто вътрешно психическо състояние, заключено в рамките на моето тяло-ум, а по-скоро тази емоция бележи характера на моя свят, тъй като се простира пред мен и ми предоставя различни възможности за изживявания и видове дейност и отговори. Вместо просто да кажа, че съм радостен, по-точно е да се каже, че положението ми – или начина ми на съществуване в света - е радостно.

Ето в този по-широк смисъл, емоциите са точно толкова решаваща част от разбирането (възприятието), каквито са концепциите и предположенията. Емоциите са един от основните ни и най-важните начини за вземане на мерки на ситуацията, в която се намираме. Те са оценъчни процеси, които ни помагат да се ориентираме, по смислен начин, в определен контекст и да обхванем различните възможности за смисъл и действие.

 

ИЗЖИВЯВАНЕТО  |  силата на образа, в  разговор с Виторио Галезе

Днес ние сме свидетели на една нова форма на диалог между дисциплини, които на пръв поглед изглеждат възможно най- отдалечени. Като например изследването на мозъка, изучаването на изкуството и културата, това е опит да се свържат различни области на експертиза (Идея, въплътена в основите на Ренесанса, която днес е въплътена както в личности, наречени полимати или в процеси – когато различни по род интелигентности се обединяват за определен проект – хибридни екипи)

Днес, ние започваме да оценяваме колко иновативен е този подход, практикуван от личности, достойно носещи званието Ренесансови: като Леонардо да Винчи, Микеланджело, Ботичели, Аби Варбург, Ноам Чомски, Ефраим Ловлок, Стивън Волфрам, Ерик Лендер, Брайан Мей, Дъглас Хофстатер, Мъри Гелман, Ф. Сторимъсгрейв и др.

Когнитивната неврология става все по-популярна, всеки ден четем заглавия във вестниците: "открихме какво представлява романтичната любов", "открихме един малка област в мозъка, в която се намира центъра на красотата". И тази доста прекомерна форма на редуциране и дедукция трябва да бъде смекчена от открит диалог с хората – да се създаде предразполагащ фон, който да направи хората склонни да погледнат на индивида по един по-цялостен начин. Първо, ние трябва да се върнем мозъка, там където му е мястото - на тялото. И този комплекс мозък-тяло, има смисъл да се изучава от степента, отвъд методическо- редукционисткия подход - иначе ние се занимаваме с "гайките и болтовете" на това какво означава да бъдеш човек. Крайната цел трябва да бъде да се върнем към цялостния възглед за човешката природа. И ако искаме да направим това, не можем да оставим извън нашето разследване художественото изразяване, творчеството и как те се съотнасят до нещо, което е скрито в нашата психология. Така хуманитарните науки, психоанализата, невронауките, сега най-накрая са в състояние да си сътрудничат заедно в това вълнуващо начинание на осветляване на това кои сме, разглеждайки новите форми на описание и разглеждане, които науката позволява.

За силата на изображението |  Присъствието

Една от основните теми на Аби Варбург: идеята за паузата, интервала, разстоянието – Присъствието, и това че съвременните технологии ги унищожават, че магията и изкуство са образувани в интервала между човека и света.

Тази концепция, преведена на неврологичен език е - разстоянието между стимула и реакцията. Човешките същества не са длъжни да реагират незабавно на каквито и да е стимули. Те имат способността да направят пауза, да отложат. Хората могат да реагират по забавен начин. Не само символично, но и биологично. В този контекст, Изображението играе много основна роля, защото крие биологичен смисъл и приложение – изображението има биологично предназначение, в подпомагането на човека да увеличи разстоянието между стимул и реакция, като това отлагане на отговора може да продължи  с години, дори векове. И именно изображението е този фон, пространството между, пространството за паметта, пространството за размисъл - всички термини, които Warburg предизвиква са  като съзвездия около идеята за Присъствието.

 

         ЕМОЦИЯТА като главен фактор за възникването на Първата идея 

Ето една книга, която дава нов смисъл на старата поговорка, "Ръката, която люлее люлката управлява света." Нейните автори, единият е психиатър, а другият психолог и философ, обединиха усилия, за да отговорят на важен въпрос -  как хората са развили езика. Критична концепция, базирана на антропологично и неврологично фундаментално изследване, разглеждаща въпроса за възникването на “Първата идея” – доказва, че основният двигател на развитие не е познанието (когницията), ами афекта (емоцията) – афекта, с емоционалния живот, който се проявява при бебета в ръцете на тези, които ги обичат. Това означава, че езикът се корени не в гените, нито в мозъка, но в поведението, което сме развивали през хилядолетията. [10] Доказват и, че изживяното емоционално преживяване е от ключово значение за изучаването на чужди езици. ( пример е сугестопедията)

Фрази като "емоционална интелигентност" и "чувствителния мозък" звучат по-малко оксиморонно днес, отколкото преди, появявайки се в заглавията на новаторски творби от Даниел Голман, а напоследък, Антонио Дамасио. Но в "Първата идея," Стенли Грийнспан и Стюарт Шенкер твърдят, че Емоционалната интелигентност е само част от корените и клоните, докато същинското тяло е, твърдят те,  набора от способности, които те наричат: емоционално-функционалния капацитет за развитие.

Главна ключова концепция в "Първата идея" е това, което авторите наричат "съвместно регулирана емоционална сигнализация". Под това понятие, те имат предвид нежната емоционална връзка  между бебето и майката. (пример: Майка и бебе правят контакт с очи, и когато майката се усмихва на бебето, и бебето се усмихва.)

Това е именно този вид невербална "комуникация", която авторите твърдят, че е от съществено значение за развитието на езика сред ранните хора и продължава и днес да бъде от съществено значение за обучението на всяко дете, да се научи да говори.

По-късно, децата продължават да се развиват чрез "решаване на споделен социален проблем", с което авторите имат предвид такива неща като малко дете, което сочи към буркана с курабийките, опитвайки се да обясни на баща си, за да се разбере какво иска. Дори преди езика, има речник от жестове и вокализация, както и умение за четене изражението на лицето, жестовете и езика на тялото на други хора, умения да влизат в ритъма им, каквито най-малките деца започват да развиват.

Овладяването на тези способности помага на децата да регулират или модулират емоциите си; те са в състояние да посочат буркана с бисквитките, вместо просто да крещят и да оставят родителите си да предполагат какво искат. И този регламент води до образуването на "идеи", в специалния смисъл, който авторите използват: "Една идея е образ, който е бил освободен от фиксирано, незабавно действия и е инвестиран с емоция (т.е. намерение), която да го осмисли." Психичното развитие се състои в "опитомяването на емоциите в сигнали".

При поставянето на по-конкретни термини, авторите предлагат като пример - дете, което грейва при  идеята да се разходи на открито - но знае, че трябва да обуе обувките си на преди това. "Детето се научава как да казва "обувка" в контекста на вълнението си, че е в състояние да излезе навън и да изучава един нов свят. В противен случай, стимулът да се научат думата е минимален."

Авторите предполагат, че изживяно емоционално преживяване е от ключово значение за изучаването на чужди езици. "Математиците и физиците могат да манипулират с абстрактни символи, представляващи пространство, време и количество, но те първо са придобили разбирания за тези понятия като малки деца, които искат по-далечната играчка, или чакат за сок, или преброяват бисквитки. Порасналият гений, като приключенстващо дете, формулира идеи чрез игриви проучвания във въображението си, които чак по-късно са преведени със строгостта на математиката."

Паралелно с тяхната теория за възникването и развитието на човешкия език, те също разработват и теза за обяснение на аутизма, на базата на същата теория - и метод за лечение. Те осигуряват кратък курс в приматология, тъй като те представят своя случай за определени видове интелигентност в шимпанзета, бонобо, както и други маймуни.

Те също така предоставят въведение в най-важните точки от работата на Франц Боас, Макс Вебер, Клод Леви-Строс, Емил Дюркем, Пиер Бурдийо, и други. През цялото време авторите обобщават теориите на тези, от които взаимстват, обяснявайки защо правят това, по начин, който вдъхва доверие чрез тяхната прямота.

Те предоставят преглед на историята на науката и историята на самата история, като се започне с Херодот и Тукидид. След като първоначално разглеждат проблема с Декарт във връзка с механичния му поглед към човешкия ум и развитието на езика, те му отдават почит като човекът, който донесе идеите за научната революция на 17-ти век, - насочени върху самото човешко съзнание.  Авторите отбелязват, че той е велик мислител по въпроса за мисленето, който "установява разсъдъка като революционна сила".

Като заключение “Първата идея”, през изследванията си върху емоцията, структурира наблюдението на възхода на човешкото мислене в следните еволюционни етапи:

 

  1. По-ниски примати развиват вниманието чрез споделен поглед и взаимна размяна на звуци по време на игра и хранене.
  2. Нашите примати предци започват да се свързват чрез фина обмяна на емоционални взаимодействия между родители и кърмачета.
  3. Австралопитеките овладяват двупосочно целенасочено емоционално взаимодействие като разказване на истории с жестове (преди 1.4 милиона години).
  4. Ранните хора участват в общо решаване на проблеми, като например координиране на лов чрез движения на тялото и изражението на лицето (преди 0.4 милиона години).
  5. Архаичните хора придобиват символни и езикови способности чрез сложни взаимодействия, включващи предсимволна комуникация (преди 100000 години).
  6. Анатомично съвременните хора започват свързване на идеи заедно и започват да мислят логично (преди 130,000 години - до момента).
  7. Съвременните хора започват да мислят за мисленето.

 


[1] Michael P. Lynch, The Internet of Us: Knowing More and Understanding Less in the Age of Big Data, 2016

[2] Beverley Fehr & James a. Russell

[3] Robert Plutchik, Emotion: Theory, research, and experience: Vol. 1. Theories of emotion, 1, New York: Academic, p 551 (1980)

[4] Keltner and Shiota, 2003

[5] Stanley I. Greenspan and Stuart G. Shanker, The first Idea: how Symbols, Language and Intelligence evolved from our primate ancestors to modern humans, 2004

[6] Марк Джонсън, когнитивен психолог, Катедра по философия в Университета на Орегон, USA, 06.2015

[7] Марк Джонсън, когнитивен психолог, Катедра по философия в Университета на Орегон, USA, 06.2015

[8] ‪Damasio, A., The Feeling of what Happens: Body, Emotion and the Making of Consciousness, 2000

[9] Damasio, 2003

[10] Stanley I. Greenspan and Stuart G. Shanker, The first Idea: how Symbols, Language and Intelligence evolved from our primate ancestors to modern humans, 2004