ISSN 2738-862X
Възникването и развитието на капиталистическия начин на производство в Европа, поставило началото на нов етап в художественото образование. Приемало се, че рисуването най-добре ще развие сръчността на ръката, точността на окото и усвояването на правилните форми, което е необходимо за всеки занаятчия. Това разбиране станало причина да се въведе рисуването, като учебен предмет първоначално в професионалните училища още в края на XVIII в., а в началото на XIX в. е било включено в програмите на общообразователните училища. Не случайно в Англия, където за първи път в европейската история стартирал индустриално-промишленият преврат; като се анализирали резултатите от „всемирните” промишлени изложения в Париж (1850) и Лондон (1860), се разпространило убеждението, че за подобряването на качеството на продуктите на занаятите и промишлеността е „необходимо да се работи за по-широко разпространение на художественото образование между населението и най-доброто средство за осъществяване на тази задача се явила рационалната постановка на обучението по рисуване в училищата”.[1]
Поставили се основите на съвременната теория и практика на естетическото възпитание. Отделни нейни положения водели началото си от педагогическите трактати на просветителите, но историята ѝ се свързвала най-вече с името на известния английски художествен критик и писател Джон Ръскин (1819-1900). Резултатът от неговите убедителни статии за възпитателното значение на изкуството в системата на общото образование, довели до създаване на „Закон за народните училища” в Англия от 1870 г., според който рисуването е причислено към „задължителните и главни предмети”, като се определят от 2 до 3 ч. седмично за всеки клас.[1][2]Аналогично е положението в образователните системи на Франция, Германия, Швейцария и САЩ. В Русия рисуването е включено в числото на учебните предмети за първи път през 1715 г., а като общообразователен предмет в гимназиите и околийските училища – 1804 г.
След Освобождението в България се извършили сериозни промени в образователния сектор, но за изработване на първите учебни програми, като образец се ползват френските, белгийските, швейцарските, а в Княжество България – чешките и хърватските учебни програми и методики. За известно пристрастие в Княжеството към тези програми оказват влияние чешката помощ и престижът на д-р. Константин Иречек – главен секретар и съветник при Министерството на народното просвещение, още при първия министър д-р. Г.Атанасович. Обобщавайки основните идеи в образователния модел, през първите години на свободна България, ние не сме имали наши оригинални програми. По този повод Г.Палашев написал в 1905 г.:
„Достатъчно е само да се хвърли поглед върху нашите програми на материала по рисуване, за да се види, че те съдържат онова, което чужденци – специалисти са ни пренесли (копирали) от Европа, още преди 25 г.”[3]
Възниква въпроса, защо сме приели западноевропейските образователни модели, след като сме били под силно руско влияние (първият учебник по рисуване в България е „Курс по рисуване”-1834 г., на А.П. Сапожников), а копирните методи са сериозно критикувани от руските педагози, още 30 те г. на XIX . В историческите справки откриваме – реакционната реформа на Д.Толстой през 1861 г. – рисуването е изключено от учебния план на гимназиите и прогимназиите и това решение се запазило до 1890 г., а учебно-възпитателните задачи на рисуването са били подменени със задачите от обучението по чертане.
По-различен бил образователния модел в Източна Румелия; активността в развитието на учебното дело и на обучението по рисуване е по-експанзивно, но програмата по рисуване е с по-богато съдържание и подчертана практическа насоченост, подробни напътствия и точно определен брой часове. Именно тук се публикувало и първото ръководство по рисуване и методически проблеми (1881 г.) от Лудвиг Лукаш, учител в Пловдивската гимназия, в сп. „Училищен дневник”. Последното ръководство за учителите от основните и трикласни училища, свързано с геометрично-копирното рисуване излиза 1902 г., по нареждане на Г.Палашев – „Първоначално обучение по рисуването” – по методите на френските инспектори по рисуване – Л. Шарвет и Ж. Пийе. Познавайки практиката, че учителите неспециалисти срещат големи трудности при прилагане на програмите и осъществяването на задачите на обучението по рисуване, Г. Палашев уточнява понятията „урок”, „сеанс”, „образец”, тяхната същност и задачи, дава методически указания за провеждане на уроците и сеансите, за използване на образците, включително и готови подробни анализи на обектите за рисуване. Като използва беседите на Ж.Пийе, Палашев се обявява срещу копирането на части от човешката глава, даване за образци на цели художествени произведения (класически скулптури) и рисуването на прости предмети по натура, поради общия недостатък на тези „методи”, състоящ се в това, че „те са лишени от степени” и популяризира рисуването с помощта на големи стенни табла. Поради бедността на повечето от училищата и липса на средства за закупуване на образци, той съветва всеки учител да си направи такива, като гледа от посоченото ръководство. Образците са по два за всеки урок: единият е по-прост – скица, а другия по-сложен. Групирането на децата става според възможностите им, по надлъжната ос на класната стая, на лява и дясна половина – по-силни и по-слаби ученици или по-големи и по-малки ученици в слетите отделения и класове. Срещу двете групи са двата образеца, а по средата - черната дъска, на която учителят рисува, за да покаже хода на построението. При обучението се прилага „метода на трите сеанса”, който привлича вниманието на Др. Лозенски в „Методика на рисуването” (1965г) и е оценен като „хубав”, поради доказаните по-големи резултати – утвърждаване и запаметявяне в съзнанието на наблюдаваните линии, форми и образи[4].
Задачата на първия сеанс е да се научат учениците да виждат цялото. Тя се осъществява, като се прави от учителя анализ на образеца, след това той се измерва от учениците и се скицира с няколко линии общата му форма върху плочата, която после се изтрива.
Задачата на вторият сеанс е да се научат учениците да рисуват вярно и точно пълния образ на геометричната фигура. Отново се прави за 2-3 минути анализ и измерване и се рисува с молив внимателно, с подробности същият образец върху специална тетрадка.
В третият сеанс образеца отново се поставя на сцената, разглежда се няколко минути, като се припомнят мерките и отношенията, след това се прибира (скрива) и учениците рисуват по памет в друга специална тетрадка, за да се види как са съхранили наблюдението и „да се даде едно пълно потвърждение на първите два сеанса”[5].
Диференцирането на урока на три сеанса по 30 мин., като времето от единия до другия сеанс трябва да бъде 2 дни, създава възможности за осигуряване на равномерност в натоварванията и задълбоченост във вникването и усвояването на образа. Учебното съдържание е добре разпределено в система от уроци, съобразено с общите дидактически принципи и със степените на логическото усвояване. Работейки със „свободна ръка” (без уреди за чертане и измерване), първоначално по диктовка, с помощта на точки, а след това по образците, във всеки урок учениците трябва да постигнат опитност „достатъчна ръчна ловкост, за да могат рисуват контурите изведнъж, през предварително определените точки, но чертите не трябва да бъдат нито много дебели, нито много тънки, а пълни и еднакво широки навсякъде”[6]. Още от самото начало учителят трябва да изисква от учениците да постигнат чистота на линиите и точността на формите. Не се препоръчвало работата с бои. Позволявало се само на някои ученици да ги употребяват „като един вид награда”.[7] Регламентирани били и формалните параметри: изображението трябвало да бъде достатъчно голямо – да обхваща целия лист; да бъде надписан и отбелязана датата на започването и завършването и да се съхранява от учителя.
В това ръководство за учителите се дава всичко положително в развитието на геометрично–копирната система, добре систематизирано и логически обобщено, с което този образователен модел изчерпва своите възможности, процесът на развитието му достига своето относително завършване.
Независимо от правилните (от гледна точка на абстрактно-логическия тракт за възприемане и усвояване) теоретични постановки и изисквания на програмите след 1896 г. за класните училища и гимназиите, в практиката продължават да се прилагат отречени стари методи и подходи, с които се постига не толкова целта на обучението – развитието на ръката и окото, а по достъпни начини - верни и чисти рисунки. В „Разяснения към правилника за училищните инспектори” от 1900 се напомня, че когато се прави ревизия на часовете по рисуване, „трябва да се изисква учениците да рисуват само по рисунката на учителя на черната дъска. ...Учител и ученици трябва да работят със свободна ръка, т.е. без линеал, кръжило и какво да е мерило”.[8] Тези разяснения към правилника не се дават случайно. Известно е, че в този период се използвали масово уредите за чертане в процеса на обучение, нещо повече – понякога линиите се купуват и раздават от учителя, като една необходимост за ученика.[9] Н.Райнов си спомня за началото на века, че дори учителят му Мавродинов, италиански възпитаник, е прерисувал образеца на черната дъска, като си е служил с линията и пергела. Борис Денев в реферата си „Рисуването в основните училища” (1905) казва, че ако окръжностите, елипсите и украшенията са изобразени със свободна ръка на чист лист, те ще бъдат „така криви и грозни, че ще будят отвращение у децата”. Затова обикновено те се изпълняват с линия и пергел. По същата причина, поощрявани от учителите, учениците продължават да рисуват върху стигмографирани или „намрежени” листове. Дори на първата конкурсна изложба на ученически рисунки от средните училища, организирана в София през 1904, „бият на очи ония съвършено наивни рисунки, по-право да ги наречем щампички, копирани на прозорец от стари образци, употребявани преди стотина години в някои европейски училища и отдавна изхвърлени като безцелни и дори вредни за преподаване”[10], рисунки изпълнени с уреди за чертане, увеличени с мрежа, копия от фотографски картички и др.
Характерът, структурата и съдържанието на учебните програми, методите на преподаване, резултатите от ученическите изложби показват, че рисуването се определя като технически предмет. Това го дефинира като откъснат от непосредствената си среда, несъответстващ на интересите на учениците и индивидуалните им възможности, както и пълноценното развитието на зрителните възприятия и пространственото мислене. Анализът на обектите за рисуване се ограничава само с определяне на величините и техните съотношения, т.е. обръща се внимание единствено само на рационалното мислене и изобразително-технически постижения, а се пренебрегва съпреживяването, емоционалната страна и субективната интерпретация на познавателния процес. При геометричния характер на учебното съдържание и техническия характер на методите, при ограниченото използване на материалите за рисуване и изразните средства, трудно може да се говори за изобразително-изразни постижения. Практически не се осъществяват целите на естетическото и художествено възпитание.
Повече от три десетилетия се ползвала френската образователна програма по рисуване за деца; като критерий на полезност и положителност служил логическият порядък – последователността на усвояване, чрез постепенно усложняване на основните елементи, материали и техники в рисуването.
В началния курс се рисували и делели прави линии, възпроизвеждали се и се изчислявали ъгли, рисували се окръжности и правилни многоъгълници.
В средния курс се възпроизвеждали други криви линии, освен окръжността – спирали, „завитъци” и др., изобразявали се геометрично и перспективно тела и прости предмети.
В горния курс се копирали гипсови орнаменти с нисък релеф и архитектурни части – пиедестали, корнизи, орнаменти.
В лицеите и гимназиите освен този учебен материал, усвояван през подготвителната и следващата година, се рисувало още човешка глава, части на човешката фигура, кариатиди и вази с фигури – всичко по печатни образци, а в риторическия и философски класове и пейзажи по „предложки”.
Първата ни програма, общовалидна за цялата страна, приета на първия учителски събор след Освобождението (1-20 август 1885 г.) и утвърдена от министъра на народното просвещение Р. Каролев със заповед № 186 от 7 септември 1885 г., била почти точно копие на френската.
В началния курс рисуването се допълвало с чертането. Учебното съдържание включвало чертане на мрежа и по точки на плочата - прави линии, чертане върху хартия: на линии, ъгли, криволинейни и праволинейни фигури и др. В трикласното училище и гимназията рисуването фигурирало, като самостоятелен предмет по 2 ч./ седмично за всеки клас. Методът не бил отразен, което предполагало използването на предварително разчертан лист, стигмографичното рисуване, „предложките” (печатни образци) и уредите за чертане.
В следващите четири програми до 1902 г. (1890, 1894, 1896, 1900 г.) съществени изменения в структурата и съдържанието не настъпили, но се определили методите, часовете се увеличили и геометричният характер на рисуването все повече се засилил. Докато в програмата от 1880 г. във II клас (сегашен VI) има 3 урока, включващи рисуване на части от човешка глава и тяло, дървета, цветове и др., в III кл. – пейзажи и различни предмети от природата, а в програмата от 1885 г. се включвало във второ отделение „чертане” на „прости оръдия и сечива, употребявани в домашния живот”, [11] във II кл. – контури на части на човешка глава и тяло и в III кл.- рисуване на геометрични тела по дървени или гипсови модели, то в програмите от 1894 г., 1896 г. за педагогическите училища и 1897 г. за девическите петокласни училища всичко това отпадало и едва в трети курс на педагогическите училища започвали, да рисуват геометрични тела по дървени модели, в IV и V кл. В петокласните училища се рисували геометрични модели от тел, а в гимназиите ученичките рисували плодове и цветя с пастел или акварел в последния VII кл . (сег. XI кл.).
Внимание заслужава в този период, програмата за петокласните девически училища и горния курс на девическите гимназии, изработена през 1897 г. по предложение на учителския съвет на Старозагорската девическа гимназия. За първи път програмата била придружена с предварителни методически насоки, свързани с формите, методите и изискванията за обучението по рисуване.
„Най-напред е определена целта на обучението по рисуване за ученичките: да могат сигурно и вярно да оценяват отношенията на величини и посоки; да умеят да предават вярно и да допълват, умаляват или увеличават дадена симетрична фигура, особено плоски орнаменти; да схващат вярно и представят контури, както и засеняни и осветени части на прости тела.”[12]
От методическите упътвания научаваме, че „класно е обучението, когато рисуват ученичките по една и съща рисунка от черната дъска", групово – „когато се рисува по модели и предложки”, а единично – всички останали случаи.[13]
Особено внимание в указанията се отделя на рисуването, от учителя на черната дъска и изискванията към него и корекциите; като разясненията, свързани с начина на изграждане и технологията, с перспективните закономерности и хармонията на цветовете. Категорично се поставя изискването, да се работи със свободна ръка.
Методическите упътвания, не са били достатъчни, но са имали своето значение за работата на учителите; поставили началото на една образователна традиция в изработване на програмите. Ето как изглеждала една „препоръка”: Министерството на народното просвещение „препоръчва на мъжките класни училища и гимназии, да се ползват именно от тези указания”[14], като част от тях влизали в „Разяснения към правилника за училищните инспектори”от 1889 г. и станали основа на методиката на обучението по рисуване за дълъг период.
В най-завършен вид геометрично – копирната система била представена в програмите по рисуване от 1902 г. и за мъжките класни училища и гимназиите от 1903 г.
В началния курс учебното съдържание включвало делене на права линия на 2, 3, 4, 6, 8 и 9 равни части, рисуване на прави, остри и тъпи ъгли, на криви линии и прости образи, съставени от прави и криви линии. В трикласните училища се застъпвало следното учебно съдържание: I клас (сег.V) - отвесни, водоравни и наведени линии, правилни 3,4,5,6 и 8-ъгълници с украшения в тях, получени от прекарване на диагоналите и делене на страните, окръжност, елипса и орнаменти, съставени от тях; II клас – спирали, вълнообразни черти и украшения, използвайки посочените по-горе елементи, стилизирани листа и прости орнаменти; III –клас – по-сложни орнаменти от различни стилове; в IV клас- сегашен VIII кл., се изучават основните перспективни закони по геометрични модели от тел и дърво и се изобразявали по-прости орнаменти и листа по гипсови модели. В V клас (IX) се рисували пластични орнаменти, релефи, маски и глави по гипсови модели. В VI клас се добавяли ръце и крака по гипсови модели, а в VII клас ( XI ) – статуи по гипсови модели, копиране на рисунки от известни художници и рисуване на цветя и плодове с пастел или акварел.
В програмата се давали насоки, как да се използват образците от черната дъска, направени от учителя – със свободна ръка, без линия и пергел. В последните три класа на гимназията се рисувало 4 ч. седмично, а общия брой на часовете по рисуване достигали 26 ч. седмично, без да се смятат часовете в първо отделение, които са във връзка с писането и предметното обучение. Причините за въвеждане на геометрично-копирната система в България били обобщени по-следния начин:
1. Възгледът за геометричната първооснова на формата, която била поставена за основен принцип на обучението по рисуване. Това ръководно начало било характерно за всички автори на съчинения, упътвания и ръководства по рисуване, от А.Дюрер до Шарвет и Пийе. Всички предмети от действителността можели да се асоциират в по-голяма или по-малка степен към някоя основна геометрична форма: триъгълна, четириъгълна (квадрат, правоъгълник, ромб, трапец и др.), кръгла (окръжност, елипса и др.) и смесена. „Няма животно, птица, насекомо, цвете, растение – пише А.Сапожников през 1834г. – формите на които като цяло не биха могли да се вместят в посочените фигури; няма почти случай, където тези фигури не биха послужили като скелет за описване около подробностите на контура на дадения предмет.”[15] Според А.Дюрер (1471-1528), да се нарисува куб е много по-лесно, отколкото сложна форма. Но ако се обобщи сложната форма, до предела на геометричната форма – можело лесно да се изпълни задачата и от начинаещ рисувач. От това следвало, че умението да се рисували абстрактни геометрични форми, отделени с помощта на анализа от конкретната обвивка на предметите, било задължително условие за да се премине към рисуване на реални форми.
2. Една от целите на обучението по рисуване била да се развие окото до такава степен, че да схваща точно и ясно формата на предметите и техните съотношения. Според съответните на времето възгледи, първа съществена степен в рисуването се явявала точността. Като използвал мисълта на Микеланджело (1457-1564), Жюл Пийе казал през 1882г. в първата беседа, пред събора на бъдещите преподаватели по рисуване в Школата за изящни изкуства в Париж, че „чрез упражнението по рисуване окото трябва да придобие точността на пергела” и „упражненията губят всичкото си значение, ако в тях не стои на първо място най-голямата точност”. Тъй като геометрията е точна наука – правите и криви линии, геометричните фигури и т.н. биха могли да се построят по данни: да се измери и провери тяхната точност – то прекарването на прави линии в различни положения и деленето им на равни части (четно и нечетно число), определянето на дължини и отношения, изчисляването на ъгли, рисуването на геометрични фигури и орнаменти спомагало за постигането на по-голяма прецизност и точност.
3. Изпълнението на другата цел на обучението – сръчността на ръката и механизирането на нейните движения ставало най-резултатно, чрез упражнения в рисуване на правилни форми, които се разпределят в логически порядък на тяхната математическа простота: правата линия, ъгъл, квадрат, многоъгълници, крива, окръжност и т.н. Дори в системата на американския художник - педагог Либерти Тад, който се обявява против геометричните форми, упражненията за развитие на двете ръце (амбидекстрия) започвали с рисуване на абстрактни геометрични форми: окръжност, вертикални, хоризонтални и наведени прави, спирали и други криви линии, розетки и др.
4. За възпитаване на чувството за красота допринасяли, според възгледите на теоретиците на обучението по рисуване от тази епоха, най-вече правилните геометрични форми. Например Хогарт приема вълнообразната линия на хубостта, Винкелман приема за такава линия елипсата, Хердер – тази която се намирала между правата и кривата. Дрезденският архитект Ръобер вижда в седмоъгълника и в равнобедрения триъгълник, построен на една от неговите страни, извора на красотата на видимите образи, а Лихардзик намирал в квадрата всички главни условия за пропорционалност и хубост. Рамзауер, ученик на Песталоци (1746 - 1827) и учител в неговото заведение в Ивердон, казва : „При рисуването и измерването на линиите се упражнява окото, а при сглобяването им – усета към формите и вкуса към хубавото”. На създателите на стенните образци („предложките”) Рамзауер и Шмид им било много по-приятно, ако ученикът им нарисувал внимателно, чисто и правилно квадрат, отколкото ако „надраще” без внимание и труд глава, образ или животно.
5. Необходимостта от тясно-утилитарна художествена подготовка. „Запознаването с правилните геометрични форми и тяхното възпроизвеждане е необходимо във всеки занаят, във всяко производство, в архитектурата, във всяко съграждане.”[16]
Методите на обучение в училищата също били взаимствани направо от специалните художествени школи и академии и се основавали още от Средновековието, базирани на техниката на копирането и подражанието. През епохата на Ренесанса Ченино Ченини, призовавайки в „Трактат за живописта” ученика да се учи на рисуване от натура, голямо значение придавал и на копирането на картини на майсторите. Създал се и се препоръчвал за използване – перспектографа (Л.Б.Алберти, А.Дюрер и др.), а в най-прославената академия на братя Карачи в Болоня (1585г.), след като се запознаели с елементарните прийоми на изобразяването са рисували по образци, след това по гипсови модели и накрая по натура.
Едно от първите широко разпространени методически ръководства по рисуване, за художествената академия било на немския художник Йохан Данаил Прейслер (1666-1735), което привлекло вниманието на педагозите в Западна Европа и Русия и се използвало повече от едно столетие. Обучението по системата на Прейслер протичало на основата - прерисуване на образци, давани в неговата знаменита за времето си книга „Основателни правила или кратко ръководство за рисувалното художество”. Авторът стигнал до извода, че рисунката всъщност не е нищо друго, освен най-прости геометрични форми и затова началото на обучението по рисуване, трябвало да се състои от възпроизвеждане с окомер, от многобройните таблици с упражнения на правите и криви линии, ъгли, окръжности, овали, съчетанията на кривите линии, плоските фигури, като особено внимание се обръщало на точността на пропорциите и отчетливостта на линиите. Първоначално обучението по рисуване не се различавало от геометричното чертане – то имало линеарен характер и съществена роля са имали измервателните помощни средства (линия,пергел). Дюрер дори написал специално съчинение „Упътвания за мерене с пергел и мерки”. Ян Амос Коменски (1592-1670) и всички видни педагози след него, препоръчвали да се изоставят техническите средства и да се рисува със свободна ръка, но в практиката те се употребявали до началото на XIX в, а в архивите откриваме, че се използвали и след този период. При педагозите филантрописти[17] методиката прави крачка напред, като въвеждат упражнения за развитие на окото и ръката; образци, в които са посочвали направлението и големината на линиите и т.н., но за да бъдат рисунките чисти, се препоръчвало тяхното прекопиране. Все по-широко разпространение добиват образците, като Шмид и Рамзауер, ученици на Й.Песталоци (1746-1827) и учители в неговото училище, въвеждат цели серии от тях, съобразени с възрастта и нивата на психологическите възможности на учениците. По същото време – се създали и прилагали нови методи, които улеснявали прерисуването, и му придавали по-изявен технически характер. Това били стигмографичното, диктактно и тактово рисуване, както и рисуването по мрежи.
Същността на копирния метод се състоял в точно повторение, възпроизвеждане на готово изображение, което можело да бъде образ на абстрактни геометрични фигури или на реални обекти от действителността. Начините на копиране са разнообразни през различните исторически периоди от развитието на обучението по рисуване. Те се определяли от присъщите им противоречия – всеки метод изчерпал своите потенциални възможности отстъпвал място на нови педагогически принципи, изисквания и подходи. Проявявала се закономерната тенденция за усъвършенстване, докато процесът на развитие достига своето относително завършване едва в края на XIX в.
---
[1] Палашев,Г.Новите посоки в обучението по рисуване и неговите стремежи в областта на художественото възпитание.С.,1905,с.61.
[4] Лозенски, Драган.Методика на рисуването.Наука и изкуство,С., 1965,с.58-59.
[5] Палашев,Г.Първоначално обучение по рисуването,Ръководство за учители в основните и трикласните училища.Изд. Г.Палашев, Бяла Слатина, 1902, с.7.
[8] Разяснения към правилника за училищните инспектори.Училищен преглед, г.V,1900,кн.1-2,с89.
[10] Даскалов,Д.П.Рисуването в нашите средни училища.Уч.преглед,г.XI,1906, кн.1, с.211.
[11] Програма на предметите в първоначалните училища, изработена на Първия уч. събор.С.1885
[12] Програма за петокласните девически училища, изр. От Първия уч. с.,С,1897.
[15] Сапожников,А. Ръководство по рисуване за основните учители.Плевен, 1924
[16] Ушинский,К.Д.Избр.пед.соч. В 2-х т. М.,Просв.,1974
[17] Педагози-филантрописти, появяват се през втората половина на XIXв.Издигат идеята за едно „разумно-естествено” възпитание, което да доведе до хуманизиране на целия живот.